Si pudiera decirte cuánto te amo, te lo susurraría en una noche en que no pudiera respirar. Lo diría para que el cielo temblara y el silencio se rompiera como cristal bajo mis dedos.
Pero el destino —esa cruel y fría amante— decidió separar nuestros caminos, arrojarlos a dos abismos, dejarnos como dos mitades de un mismo corazón que nunca se encuentran, pero que siempre duelen.
Si pudiera retroceder en el tiempo, me aferraría a ese momento en que aún estabas aquí. Sostendría tu mano más tiempo, te miraría para que comprendieras todo lo que no pude decir entonces.
Pero la vida no pregunta si estamos preparados para perder. Simplemente se lleva. Y deja tras de sí habitaciones vacías en las que el eco de tu nombre aún me despierta.
Si pudiera decirte cuánto te amo, lo haría con una voz temblorosa, con palabras que hieren, con una verdad que quema.
Porque mi amor por ti no es un poema, ni un recuerdo, ni una costumbre. Es una herida que no cicatriza, una llama que no se apaga, un dolor que no me pregunta si lo quiero.
Y por mucho que intente seguir adelante, cada noche regreso allí: donde estás, donde yo no estoy, donde podríamos haber estado, pero no llegamos a ser.
Si pudiera contártelo todo, lo haría. Pero las palabras son escasas, y mi amor, demasiado grande para caber en el lenguaje humano.
Y sin embargo… en el silencio entre dos mundos, aún te amo: más fuerte de lo razonable, más doloroso de lo justo, más verdadero de lo que el destino permitió. - D. Simeonov
Ако можех да ти кажа…
Ако можех да ти кажа колко много теб обичам, щях да го прошепна в нощ, в която дъх не стига. Щях да го изрека така, че и небето да потръпне, и тишината да се счупи като стъкло под пръстите ми.
Но съдбата — тази строга, хладна повелителка — реши пътищата ни да разкъса, да ги хвърли в две бездни, да ни остави като две половини на едно сърце, които никога не се срещат, но винаги болят.
Ако можех да върна времето назад, бих се вкопчил в онзи миг, в който още беше тук. Бих задържал ръката ти по-дълго, бих те погледнал така, че да разбереш всичко, което тогава не успях да кажа.
Но животът не пита дали сме готови да губим. Той просто взима. И оставя след себе си празни стаи, в които ехото на името ти още ме буди.
Ако можех да ти кажа колко много те обичам, бих го направил с глас, който трепери, с думи, които режат, с истина, която гори.
Защото любовта ми към теб не е стих, не е спомен, не е навик. Тя е рана, която не зараства, пламък, който не угасва, болка, която не ме пита дали я искам.
И колкото и да се опитвам да продължа, всяка вечер се връщам там — където стоиш ти, където ме няма, където можехме да бъдем, но не станахме.
Ако можех да ти кажа всичко, бих го направил. Но думите са малки, а любовта ми — прекалено голяма, за да се побере в човешка реч.
И все пак… във тишината между два свята аз още те обичам — по-силно, отколкото е разумно, по-болезнено, отколкото е честно, по-вярно, отколкото съдбата позволи. - Д.Симеонов
¿cómo se olvida a alguien que irrumpió en tu vida como una tormenta, llevándoselo todo y dejándote solo con el silencio en el suelo?
¿Cómo se cura una herida que no sangra hacia afuera, sino solo hacia adentro, en esos lugares donde nadie mira?
A veces, por la noche, todavía te busco, no porque crea que estás ahí, sino porque no sé cómo dejar de buscarte.
Y me duele… no porque te hayas ido, sino porque nunca te quedaste.
Dicen que el amor es un regalo. Pero a veces es un cuchillo: afilado, hermoso, brillante lo suficiente como para que no veas cómo te corta.
Todavía atesoro esos momentos en que me parecía que el mundo era más silencioso cuando respirabas cerca.
Y ahora… el mundo es ruidoso, y estoy sola, y el silencio entre los latidos de mi corazón lleva tu nombre.
Si algún día lees esto y sientes que algo se encoge en tu interior, recuerda que este es mi corazón que aún te ama, incluso después de todo, incluso después del final, incluso después de mí.
Y si una lágrima cae por tu mejilla, que sea el último rastro de nosotros, el único que jamás borraré.
Ако можех да ти кажа…
Ако можех да ти кажа колко много теб обичам, щях да го прошепна в нощ, в която дъх не стига. Щях да го изрека така, че и небето да потръпне, и тишината да се счупи като стъкло под пръстите ми.
Но съдбата — тази строга, хладна повелителка — реши пътищата ни да разкъса, да ги хвърли в две бездни, да ни остави като две половини на едно сърце, които никога не се срещат, но винаги болят.
Ако можех да върна времето назад, бих се вкопчил в онзи миг, в който още беше тук. Бих задържал ръката ти по-дълго, бих те погледнал така, че да разбереш всичко, което тогава не успях да кажа.
Но животът не пита дали сме готови да губим. Той просто взима. И оставя след себе си празни стаи, в които ехото на името ти още ме буди.
Ако можех да ти кажа колко много те обичам, бих го направил с глас, който трепери, с думи, които режат, с истина, която гори.
Защото любовта ми към теб не е стих, не е спомен, не е навик. Тя е рана, която не зараства, пламък, който не угасва, болка, която не ме пита дали я искам.
И колкото и да се опитвам да продължа, всяка вечер се връщам там — където стоиш ти, където ме няма, където можехме да бъдем, но не станахме.
Ако можех да ти кажа всичко, бих го направил. Но думите са малки, а любовта ми — прекалено голяма, за да се побере в човешка реч.
И все пак… във тишината между два свята аз още те обичам — по-силно, отколкото е разумно, по-болезнено, отколкото е честно, по-вярно, отколкото съдбата позволи.
- Д.Симеонов
Ако можех да ти кажа…
Ако можех да ти кажа колко много теб обичам, щях да го прошепна в нощ, в която дъх не стига. Щях да го изрека така, че и небето да потръпне, и тишината да се счупи като стъкло под пръстите ми.
Но съдбата — тази строга, хладна повелителка — реши пътищата ни да разкъса, да ги хвърли в две бездни, да ни остави като две половини на едно сърце, които никога не се срещат, но винаги болят.
Ако можех да върна времето назад, бих се вкопчил в онзи миг, в който още беше тук. Бих задържал ръката ти по-дълго, бих те погледнал така, че да разбереш всичко, което тогава не успях да кажа.
Но животът не пита дали сме готови да губим. Той просто взима. И оставя след себе си празни стаи, в които ехото на името ти още ме буди.
Ако можех да ти кажа колко много те обичам, бих го направил с глас, който трепери, с думи, които режат, с истина, която гори.
Защото любовта ми към теб не е стих, не е спомен, не е навик. Тя е рана, която не зараства, пламък, който не угасва, болка, която не ме пита дали я искам.
И колкото и да се опитвам да продължа, всяка вечер се връщам там — където стоиш ти, където ме няма, където можехме да бъдем, но не станахме.
Ако можех да ти кажа всичко, бих го направил. Но думите са малки, а любовта ми — прекалено голяма, за да се побере в човешка реч.
И все пак… във тишината между два свята аз още те обичам — по-силно, отколкото е разумно, по-болезнено, отколкото е честно, по-вярно, отколкото съдбата позволи.
- Д.Симеонов
LA DISTANCIA
La distancia no borra el pulso; lo recoge silenciosamente y espera, un sentimiento que florece, resplandeciente como el fuego de la primavera, el fuego del amor
Y en el momento de la soledad más profunda, cuando el alma necesita refugio, la verdad irrumpe desde las sombras, uniéndome de repente contigo.
Es un rayo que atraviesa el olvido, una explosión de luz compartida, el redescubrimiento del norte perdido que restaura el rumbo del amor. Una calma precisa que sacia la sed, en el momento justo y en el mapa preciso, atravesando la red del espacio con la fuerza de una devoción fiel.
Es un mundo de sentimientos lleno de ternura donde el tiempo se vuelve jardín, y la magia del amor que nos une es un cuento que no tiene fin. Un amor a la distancia
Donde no hay muros, solo un brillo que empieza a soñar y unir los corazones de dos orillas que se abrazan a la distancia con amor y eso es una pintura de un sentimiento que no puede ocultar.
Idea y Realización: fibproducciones derechos del auror
No son besos, sino vida que grita entre las piedras y en el corazón,
aunque el viento de esta letra permanezca indomable,
arde como cristal sobre un pavimento de luz:
hiere la carne, pero aún respira.
Es un fuego en las venas, una pira en la sangre,
una raíz que talla lo eterno y su silencio,
un eco que no implora respuesta,
sino que se abre camino en el vientre de la vida.
No me busques en la medida del verso perfecto,
sino en el aliento que se enciende entre palabras y versos,
donde la oscuridad se vuelve luz en las sombras
y el silencio, finalmente, se encarna en la Palabra.
Derechos Reservados Del Autor: Francesco Favetta
---------------
Entre vientos de la estepa y cielos estrellados de medianoche Una canción, un alma - Amor eterno - un beso - un abrazo Escucha FM 105.5 RADIOS DE CORRIENTES
O ESCUCHA EL ENLACE EN LA WEB radiosdecorrientes.wordpress.com
radiosdecorriente.com.ar Trasmitiendo desde Las Heras Santa Cruz Argentina
Y Desde Venezuela LA VOZ DE POETA O por internet en la web lavozdepoeta.wordpress.com La magia de la palabra . fibproducciones fibproducciones Es la recompensa de la vida que invita a vivir
"Desde FM 105.5 Radio Corrientes Las Heras Santa Cruz y La Voz del Poeta desde Venezuela, queremos expresar nuestro más sincero agradecimiento a Maribel Félix Medina por sus generosas palabras. Es un honor contar con su calidez y reconocimiento, lo cual nos impulsa a seguir trabajando con pasión por la comunicación y la cultura."
