Ако можех да ти кажа… Ако можех да ти кажа колко много теб обичам, щях да го прошепна в нощ, в която дъх не стига. Щях да го изрека така, че и небето да потръпне, и тишината да се счупи като стъкло под пръстите ми. Но съдбата — тази строга, хладна повелителка — реши пътищата ни да разкъса, да ги хвърли в две бездни, да ни остави като две половини на едно сърце, които никога не се срещат, но винаги болят. Ако можех да върна времето назад, бих се вкопчил в онзи миг, в който още беше тук. Бих задържал ръката ти по-дълго, бих те погледнал така, че да разбереш всичко, което тогава не успях да кажа. Но животът не пита дали сме готови да губим. Той просто взима. И оставя след себе си празни стаи, в които ехото на името ти още ме буди. Ако можех да ти кажа колко много те обичам, бих го направил с глас, който трепери, с думи, които режат, с истина, която гори. Защото любовта ми към теб не е стих, не е спомен, не е навик. Тя е рана, която не зараства, пламък, който не угасва, болка, която не ме пита дали я искам. И колкото и да се опитвам да продължа, всяка вечер се връщам там — където стоиш ти, където ме няма, където можехме да бъдем, но не станахме. Ако можех да ти кажа всичко, бих го направил. Но думите са малки, а любовта ми — прекалено голяма, за да се побере в човешка реч. И все пак… във тишината между два свята аз още те обичам — по-силно, отколкото е разумно, по-болезнено, отколкото е честно, по-вярно, отколкото съдбата позволи. - Д.Симеонов
.png)
