Понякога си мисля, че любовта ни беше
като свещ, която гори и двамата —
ти я държеше с ръце,
аз я пазех с дъх,
и въпреки това
пламъкът ни изгаряше бавно,
неумолимо,
до самата кост.
И сега…
когато нощем остана сам,
сякаш чувам как тишината
произнася името ти
по‑нежно, отколкото ти самата някога го каза.
И това ме убива повече
от всяка липса,
от всяка раздяла,
от всяка истина,
която не посмяхме да си признаем.
Помниш ли онзи миг,
в който ме гледаше така,
сякаш съм дом,
в който се прибираш след буря?
Аз го помня.
Помня го до болка.
Помня го така,
че понякога се будя
с усещането за твоето чело
върху рамото ми,
макар да знам,
че отдавна не си там.
И най‑много боли това,
че още те обичам.
Не като спомен,
не като навик,
а като рана,
която не иска да зарасне,
защото в нея още живее
топлината на твоите ръце.
Колко нощи съм се връщал
към онзи последен поглед,
в който имаше всичко —
страх, нежност, вина,
и едно тихо „прости“,
което никой от нас не изрече.
И ако тогава бях те прегърнал по‑силно,
ако бях останал още миг,
ако бях казал онова,
което сърцето ми крещеше…
може би нямаше да пиша този стих,
а щях да го шепна в косата ти.
Но ето ме —
говоря на празна стая,
на тъмнина,
на въздух,
който още мирише на теб.
И всяка дума, която пиша,
е като стъпка към бездна,
в която падам доброволно,
защото там си ти.
И ако някой ден прочетеш това,
ако очите ти се напълнят,
ако сърцето ти трепне,
ако дъхът ти спре за миг —
знай, че това е моят глас,
който стига до теб
през всички години,
в които съм те обичал
повече, отколкото себе си.
И ако една сълза се търкулне —
не я спирай.
Тя е последната ни целувка.
Последната ни истина.
Последното „обичам те“,
което не успях да кажа навреме.
- Д.Симеонов
0 comments:
Publicar un comentario