Ти не знаеш…

 

Ти не знаеш… Ти не знаеш, но когато замълча, в мен се надига буря — думи, които искат да изкрещят името ти, но се задържат на ръба на устните ми, за да не разберат всички колко силно те нося. Ти си онзи огън, който не изгаря кожата, а направо душата. Огън, който не пита дали съм готов да горя, а просто пламва в най тихите ми места. И колкото повече се опитвам да те изтръгна от себе си, толкова по дълбоко се впиваш — като светлина, която не мога да спра да следвам, дори когато ме води към собствената ми бездна. Понякога нощем те усещам толкова близо, че дъхът ми се променя, сякаш сърцето ми знае нещо, което разумът ми отрича. И тогава разбираш — страстта не е докосване. Страстта е липса, която боли като присъствие. Ти си причината да вярвам, че красивото може да бъде истинско, дори когато е недосегаемо. Че любовта може да бъде дом, дори когато никога не е била моя. И ако някой прочете тези редове и усети как в гърдите му се разтваря рана — нека знае: това е страст, която не търси тяло, а душа. Страст, която не иска да притежава, а само да остане — като последен пламък в нечия тъмнина. - Д.Симеонов