DIME - D. Simeonov

 

Dime…

¿cómo se olvida a alguien que irrumpió en tu vida como una tormenta, llevándoselo todo y dejándote solo con el silencio en el suelo?

¿Cómo se cura una herida que no sangra hacia afuera, sino solo hacia adentro, en esos lugares donde nadie mira?

A veces, por la noche, todavía te busco, no porque crea que estás ahí, sino porque no sé cómo dejar de buscarte.

Y me duele… no porque te hayas ido, sino porque nunca te quedaste.

Dicen que el amor es un regalo. Pero a veces es un cuchillo: afilado, hermoso, brillante lo suficiente como para que no veas cómo te corta.

Todavía atesoro esos momentos en que me parecía que el mundo era más silencioso cuando respirabas cerca.

Y ahora… el mundo es ruidoso, y estoy sola, y el silencio entre los latidos de mi corazón lleva tu nombre.

Si algún día lees esto y sientes que algo se encoge en tu interior, recuerda que este es mi corazón que aún te ama, incluso después de todo, incluso después del final, incluso después de mí.

Y si una lágrima cae por tu mejilla, que sea el último rastro de nosotros, el único que jamás borraré.

 Ако можех да ти кажа… Ако можех да ти кажа колко много теб обичам, щях да го прошепна в нощ, в която дъх не стига. Щях да го изрека така, че и небето да потръпне, и тишината да се счупи като стъкло под пръстите ми. Но съдбата — тази строга, хладна повелителка — реши пътищата ни да разкъса, да ги хвърли в две бездни, да ни остави като две половини на едно сърце, които никога не се срещат, но винаги болят. Ако можех да върна времето назад, бих се вкопчил в онзи миг, в който още беше тук. Бих задържал ръката ти по-дълго, бих те погледнал така, че да разбереш всичко, което тогава не успях да кажа. Но животът не пита дали сме готови да губим. Той просто взима. И оставя след себе си празни стаи, в които ехото на името ти още ме буди. Ако можех да ти кажа колко много те обичам, бих го направил с глас, който трепери, с думи, които режат, с истина, която гори. Защото любовта ми към теб не е стих, не е спомен, не е навик. Тя е рана, която не зараства, пламък, който не угасва, болка, която не ме пита дали я искам. И колкото и да се опитвам да продължа, всяка вечер се връщам там — където стоиш ти, където ме няма, където можехме да бъдем, но не станахме. Ако можех да ти кажа всичко, бих го направил. Но думите са малки, а любовта ми — прекалено голяма, за да се побере в човешка реч. И все пак… във тишината между два свята аз още те обичам — по-силно, отколкото е разумно, по-болезнено, отколкото е честно, по-вярно, отколкото съдбата позволи. - Д.Симеонов