Si pudiera decírtelo…
Si pudiera decirte cuánto te amo, te lo susurraría en una noche en que no pudiera respirar. Lo diría para que el cielo temblara y el silencio se rompiera como cristal bajo mis dedos.
Pero el destino —esa cruel y fría amante— decidió separar nuestros caminos, arrojarlos a dos abismos, dejarnos como dos mitades de un mismo corazón que nunca se encuentran, pero que siempre duelen.
Si pudiera retroceder en el tiempo, me aferraría a ese momento en que aún estabas aquí. Sostendría tu mano más tiempo, te miraría para que comprendieras todo lo que no pude decir entonces.
Pero la vida no pregunta si estamos preparados para perder. Simplemente se lleva. Y deja tras de sí habitaciones vacías en las que el eco de tu nombre aún me despierta.
Si pudiera decirte cuánto te amo, lo haría con una voz temblorosa, con palabras que hieren, con una verdad que quema.
Porque mi amor por ti no es un poema, ni un recuerdo, ni una costumbre. Es una herida que no cicatriza, una llama que no se apaga, un dolor que no me pregunta si lo quiero.
Y por mucho que intente seguir adelante, cada noche regreso allí: donde estás, donde yo no estoy, donde podríamos haber estado, pero no llegamos a ser.
Si pudiera contártelo todo, lo haría. Pero las palabras son escasas, y mi amor, demasiado grande para caber en el lenguaje humano.
Y sin embargo… en el silencio entre dos mundos, aún te amo: más fuerte de lo razonable, más doloroso de lo justo, más verdadero de lo que el destino permitió. - D. Simeonov
Ако можех да ти кажа…
Ако можех да ти кажа колко много теб обичам, щях да го прошепна в нощ, в която дъх не стига. Щях да го изрека така, че и небето да потръпне, и тишината да се счупи като стъкло под пръстите ми.
Но съдбата — тази строга, хладна повелителка — реши пътищата ни да разкъса, да ги хвърли в две бездни, да ни остави като две половини на едно сърце, които никога не се срещат, но винаги болят.
Ако можех да върна времето назад, бих се вкопчил в онзи миг, в който още беше тук. Бих задържал ръката ти по-дълго, бих те погледнал така, че да разбереш всичко, което тогава не успях да кажа.
Но животът не пита дали сме готови да губим. Той просто взима. И оставя след себе си празни стаи, в които ехото на името ти още ме буди.
Ако можех да ти кажа колко много те обичам, бих го направил с глас, който трепери, с думи, които режат, с истина, която гори.
Защото любовта ми към теб не е стих, не е спомен, не е навик. Тя е рана, която не зараства, пламък, който не угасва, болка, която не ме пита дали я искам.
И колкото и да се опитвам да продължа, всяка вечер се връщам там — където стоиш ти, където ме няма, където можехме да бъдем, но не станахме.
Ако можех да ти кажа всичко, бих го направил. Но думите са малки, а любовта ми — прекалено голяма, за да се побере в човешка реч.
И все пак… във тишината между два свята аз още те обичам — по-силно, отколкото е разумно, по-болезнено, отколкото е честно, по-вярно, отколкото съдбата позволи. - Д.Симеонов
0 comments:
Publicar un comentario