Y obraste milagros de amor en mí…

 

Y obraste milagros de amor en mí…

Y obraste milagros de amor en mí, y no sé cómo sucedió; llegó como una suave brisa, como el recuerdo de una vida que no viví, pero que he estado esperando toda la eternidad.

Mi mundo se puso patas arriba, en un instante, en un suspiro, en silencio. Convertiste en magia todo lo que me dolió, y mi dolor se convirtió en un hogar donde encendiste una vela.

En amor, mi corazón te buscó y cantó… Una canción triste, una canción tierna, una canción que me desgarra porque es para ti, y te has ido.

Una canción que me abraza como una noche que nunca termina, como un abrazo que nunca he sentido, pero que mi alma conocía incluso antes de nacer.

La locura surgió: pensamiento tras pensamiento, cada momento para ti, cada respiración para ti, cada dolor, tuyo.

No eres un mago, pero me hiciste volar, creer que existe un lugar donde uno no está solo, donde el amor no es un sueño, sino una mano que te sostiene.

Pero tu mano está lejos, y yo extiendo la mía hacia el vacío.

La luna me acompaña cada noche en tus brazos que nunca me han abrazado. Iluminas un camino estrellado, lleno de sueños que no me atrevo a pronunciar, porque duelen.

Hueles a felicidad, sin haberte tocado. Tu imagen brilla en mí, sin haberte visto. Y es aterrador: cómo mi alma te reconoció, cómo te aceptó, cómo te llamó «destino», antes incluso de que yo tuviera derecho a llamarte «mío».

Y si algún día preguntan qué es el amor, diré: «El amor es aquel que nunca te toma de la mano, pero te sostiene el corazón».

Y si preguntan qué es el dolor, susurraré tu nombre. - D. Simeonov

А твориш в мене чудеса любовни..

А твориш в мене чудеса любовни, а аз не знам как стана — долетя като полъх нежен, като спомен от живот, който не съм живял, но съм чакал цяла вечност.

Светът ми преобърна — в миг, в дъх, в тишина. Магия направи от всичко, което някога ме е боляло, и болката ми стана дом, в който ти запали свещ.

Влюбено сърцето те поиска и запя… Песен тъжна, песен нежна, песен, която ме разкъсва, защото е за теб, а теб те няма.

Песен, която ме обгръща като нощ, която не свършва, като прегръдка, която никога не съм усещал, но душата ми позна още преди да се родя.

Лудост се надигна — мисъл след мисъл, всеки миг за теб, всеки дъх за теб, всяка болка — твоя.

Ти не си вълшебник, а накара ме да летя, да вярвам, че има място, където човек не е сам, където любовта не е сън, а длан, която те държи.

Но дланта ти е далеч, а аз протягам своята в празното.

Луната е с мен всяка нощ в твоите обятия, които никога не са ме прегръщали. Осветяваш път звезден, пълен с мечти, които не смея да изрека, защото болят.

Ухаеш на щастие, без да съм те докосвал. Сияе образът ти в мен, без да съм те видял. И е страшно — как душата ми те позна, как те прие, как те нарече „съдба“, преди да имам право