La Buscaras

 

Ще я търсиш…

Ще я търсиш в очите на другите жени, в онзи кратък, измамен блясък, който за миг ще ти прошепва, че може пак да я намериш. Ще гледаш дълго — до парене — и пак ще виждаш само празни отражения, сякаш светът е огледало, в което тя е последната останала светлина.

Ще палиш огън, за да я намериш. Ще хвърляш спомени като дърва, ще ги

слушаш как пукат, как горят, как се превръщат в пепел, а тя — не. Тя ще стои в

пламъка, в онзи миг преди да угасне, където болката е най‑истинска.

И всяка нощ надежди ще гориш в познатите, изгладени постели, където

тялото ти помни какво е било да не си сам. Ще се обръщаш към празното място до

себе си и ще се чудиш как може тишината да тежи повече от липсата на въздух.

Ще бъде там — в ръцете им добри, в

спокойното им дишане до тебе, в начина, по който ще те прегръщат, без да знаят,

че прегръщат само сянката ти. Ще те обичат — но ти ще усещаш как любовта им се

разбива в стените, където тя още живее.

Ще ти горчи… закуската в леглото, вкусът им нежен, усмивките им, които не

стигат до онова място в теб, където тя е оставила последната си дума. Ще се

усмихваш вежливо, а отвътре ще се разпадаш на тишини и недоизречени спомени.

И изгревът ще ти се стори страшно сив —

като ден, в който няма смисъл да отваряш очи. Ще гледаш небето и ще се чудиш

как може светлината да боли.

Ще вземеш душ. И пак ще я измислиш — от

капките по кожата, от парата по огледалото, от онзи миг, в който водата се

стича по гърдите ти точно както някога се стичаше тъгата ѝ. Ще я измислиш отново

— по‑красива, по‑далечна, по‑невъзможна. И ще разбереш, че някои хора си

тръгват, но никога не напускат.