Очите ти В очите ти звездите оживяват, но всяка светлина е рана — блести, но парѝ, сякаш небето само си спомня колко пъти сме се губили. Нощта разплита шепота ни бавно, като нишка от забравена дреха, която още пази мириса на двама, които са се обичали твърде силно, за да останат цели. Всяка твоя усмивка е песен, но в нея има тъга, която само аз разбирам — тъга, която трепери като струна, когато произнасям името ти наум. Любовта ни — вятър, що прелита, но в този вятър има пепел, има спомени, които режат, има мигове, които още горят като въглени под кожата ми. Сърцето ми твоето име шепне — понякога тихо като молитва, понякога силно като вик, който морето поглъща, но никога не връща обратно. Вълните се разбиват, но носят твоя образ — размазан, далечен, и все пак единствено истински. И аз вървя към него, дори когато знам, че ще ме удави. И ако времето ни раздели, ако светът ни разкъса на две, ако пътищата ни станат чужди — знай, че в мен ще останеш. Не като спомен, а като пулс, като белег, като тиха болка, която не искам да лекувам. Защото ти си онова сърце, което нося в себе си, дори когато моето отдавна е спряло да бие. - Д.Симеонов
0 comments:
Publicar un comentario