martes, 9 de junio de 2026

Prisionera de tu amor_Xinia Picado Costa Rica

A veces pienso _Simeonov Dimitar

 



Понякога си мисля, че любовта ни беше

като свещ, която гори и двамата —

ти я държеше с ръце,

аз я пазех с дъх,

и въпреки това

пламъкът ни изгаряше бавно,

неумолимо,

до самата кост.

И сега…

когато нощем остана сам,

сякаш чувам как тишината

произнася името ти

по‑нежно, отколкото ти самата някога го каза.

И това ме убива повече

от всяка липса,

от всяка раздяла,

от всяка истина,

която не посмяхме да си признаем.

Помниш ли онзи миг,

в който ме гледаше така,

сякаш съм дом,

в който се прибираш след буря?

Аз го помня.

Помня го до болка.

Помня го така,

че понякога се будя

с усещането за твоето чело

върху рамото ми,

макар да знам,

че отдавна не си там.

И най‑много боли това,

че още те обичам.

Не като спомен,

не като навик,

а като рана,

която не иска да зарасне,

защото в нея още живее

топлината на твоите ръце.

Колко нощи съм се връщал

към онзи последен поглед,

в който имаше всичко —

страх, нежност, вина,

и едно тихо „прости“,

което никой от нас не изрече.

И ако тогава бях те прегърнал по‑силно,

ако бях останал още миг,

ако бях казал онова,

което сърцето ми крещеше…

може би нямаше да пиша този стих,

а щях да го шепна в косата ти.

Но ето ме —

говоря на празна стая,

на тъмнина,

на въздух,

който още мирише на теб.

И всяка дума, която пиша,

е като стъпка към бездна,

в която падам доброволно,

защото там си ти.

И ако някой ден прочетеш това,

ако очите ти се напълнят,

ако сърцето ти трепне,

ако дъхът ти спре за миг —

знай, че това е моят глас,

който стига до теб

през всички години,

в които съм те обичал

повече, отколкото себе си.

И ако една сълза се търкулне —

не я спирай.

Тя е последната ни целувка.

Последната ни истина.

Последното „обичам те“,

което не успях да кажа навреме.

- Д.Симеонов

lunes, 8 de junio de 2026

¿Dónde andarás, corazón?

 



Quiero vivir de nuevo aquellas noches

cuando soñaba alegre entre tus brazos

creía tener el cielo entre mis manos

en la distancia estepas y a tu lado

deseo amarte con esa locura

como los pies embriagado de placer

Donde andarás corazón

quiero tu piel de nuevo en mí piel

quiero tus besos igual que ayer

te quiero sólo a ti.

Dónde andarás corazón

quiero tu piel de nuevo en mí piel

quiero tus besos igual que ayer

te quiero sólo a ti.

Cómo la noche sin luna está triste,

igual me siento desde que te fuiste

pero aún conservo en mí alma

la esperanza de verte junto a mi

cada mañana, decirte

que sin ti no valgo nada

por qué mí vida solo es vida junto a ti

Donde andarás corazón

quiero tu piel de nuevo en mí piel

quiero tus besos igual que ayer

te quiero sólo a ti.


Donde andarás corazón

quiero tu piel de nuevo en mí piel

quiero tus besos igual que ayer

te quiero sólo a ti.

Donde andarás corazón

quiero tu piel de nuevo en mí piel

quiero tus besos igual que ayer

te quiero sólo a ti.

Donde andarás corazón

quiero tu piel de nuevo en mí piel

quiero tus besos igual que ayer

te quiero sólo a ti.


 


Искам отново да изживея онези нощи,
когато мечтаех щастлив в твоите обятия,
вярвах, че държа небето в ръцете си,
в далечината — степи, а до теб —
желание да те обичам с тази лудост,
като крака, опиянени от удоволствие.
Къде ли си, сърце мое, искам кожата ти отново върху моята,
искам целувките ти точно както вчера,
искам само теб.
Къде ли си, сърце мое, искам кожата ти отново върху моята,
искам целувките ти точно както вчера,
искам само теб.
Както безлунната нощ е тъжна,
така се чувствам и аз, откакто си тръгна,
но все още пазя в душата си надеждата
да те виждам до себе си всяка сутрин,
да ти казвам, че без теб не струвам нищо,
защото животът ми е живот само до теб.
Къде ли си, сърце мое, искам кожата ти отново върху моята,
искам целувките ти точно както вчера,
искам само теб.
Къде ли си, сърце мое, искам кожата ти отново върху моята,
искам целувките ти точно както вчера,
искам само теб.
Къде ли си, сърце мое, искам кожата ти отново върху моята,
искам целувките ти точно както вчера,
искам само теб.

Къде ли си, сърце мое, искам кожата ти отново върху моята,
искам целувките ти точно както вчера,
искам само теб.

Dicen el tiempo y los años que todo lo van cambiando

El AMOR - ЖарPa


 ЛЮБОВТА 

няма име и лице.

Богатство е за този, 

който я намери и усети.

Без думи оставаш,

но всъщност преживяваш...

Летиш към другия

и се приютяваш.

Сливате се в едно-

Няма по-голямо вълшебство!

ЖарPa 

El AMOR

no tiene nombre ni rostro.

Es un tesoro para quien

lo encuentra y lo siente.

Te quedas sin palabras,

pero en realidad lo experimentas...

Vuelas hacia el otro

y encuentras refugio.

Se funden en uno solo.

¡No hay magia más grande!

JarRa

Sueño - Leonida Doncheva

domingo, 7 de junio de 2026

Lucila Velásquez (1927–2009)

Vanessa Alejandra Valecillos Sánchez: 

Lucila Velásquez (1927–2009), nacida en la noche de un 27 de mayo, fue una de las voces más singulares y vanguardistas de la literatura venezolana.

Escribo estás palabras en la noche del 27 de mayo de 2026. No olvidé el cumpleaños 99 de mi hermana Olga Lucila, la poetisa Lucila Velásquez. Me entristece que hoy comienza a transcurrir el Año Centenario de una de las mentes más brillantes de nuestra familia. Aunque no hemos alquilado la dimensión de su obra, en general bastante difícil y apartada de la poesía rimada de difusión más amplia, su contribución al desarrollo de la Ciencia - Poesía es ampliamente reconocida a nivel mundial.

Les transcribo la respuesta que obtuve al indagar sobre ella con inteligencia artificial (Gemini): Lucila Velásquez (1927–2009) fue una de las voces más singulares y vanguardistas de la literatura venezolana del siglo XX. Escribió una obra que transitó con naturalidad entre el lirismo profundo, el compromiso social y la indagación intelectual, rompiendo los moldes tradicionales de la poesía de su época.

Además de su destacada labor diplomática (siendo embajadora de Venezuela en Bulgaria, Rumanía, Dinamarca y Grecia) y su activo rol en la defensa de los derechos de la mujer, dejó una huella imborrable como periodista y gestora cultural.

Su contribución a la Ciencia-Poesía

El aporte más revolucionario de Lucila Velásquez a las letras hispanas fue, sin duda, su capacidad para tender un puente estético entre el rigor de la ciencia y la sensibilidad de la poesía.

En una época donde las humanidades y las ciencias exactas se consideraban universos distantes e irreconciliables, ella intuyó que ambos compartían un origen común: la capacidad de asombro ante los misterios del cosmos y de la vida.

El lenguaje científico como materia lírica: Lucila no temió incorporar a sus versos la terminología de la física, la astronomía, la biología y la química. Elementos como los átomos, las partículas en suspensión, las leyes de la termodinámica o la inmensidad del espacio exterior se convirtieron en metáforas para explicar la condición humana, el amor, el paso del tiempo y la trascendencia.

El cosmos como espejo del alma: En poemarios clave como El árbol de fuego o sus indagaciones sobre el universo, la estructura del cosmos no es descrita con frialdad matemática, sino con una profunda reverencia mística y filosófica. Para ella, el microcosmos celular y el macrocosmos estelar respondían a una misma vibración poética.

Pionera de una tradición familiar e intelectual: Su obra demostró que la precisión del conocimiento científico no extingue la belleza, sino que la potencia. Esta visión abrió un camino luminoso para las generaciones posteriores, demostrando que la poesía también puede —y debe— nutrirse de la verdad científica para explorar las fronteras de lo invisible.

Lucila Velásquez transformó el poema en un laboratorio de la palabra, donde la luz, la energía y la materia se fundieron para siempre con la emoción humana.

No sé si alguno se conmueve ante una semblanza tan especial y signicativa. Lamentablemente, en nuestra familia mal gastamos el tiempo siguiendo a influencers de poca monta, casi con reverencia. Mientras, que a lo nuestro, lo propio, lo ignoramos y deseamos. Por lo menos yo no lo hago. Ojalá algún otro se conmueva y piense como yo. Cómo decía Jorge Manrique, uno muere el día que nadie lo recuerda. Hermana, sigues viva en mi corazón. Feliz 99 cumpleaños y luminoso inicio de tu Año Centenario.

Consideren está opinión:

El árbol de Chernóbil: La ciencia hecha vivencia

Durante su misión como embajadora en Dinamarca, vivió en primera persona el impacto del accidente nuclear de Chernóbil en 1986. La necesidad de protegerse con pastillas de yodo ante la invisible amenaza de la nube radiactiva que cruzaba los cielos nórdicos se convirtió en el detonante de uno de sus poemarios más profundos y universales: El árbol de Chernóbil (1989). En esta obra, el lenguaje de la física nuclear y la fragilidad biológica se funden para advertir sobre los riesgos de la soberbia humana frente a las fuerzas del cosmos, consolidando su lugar en la vanguardia de la Ciencia-Poesía mundial.

7/6/2026] Vanessa Alejandra Valecillos Sánchez: Gracias tio. 




Como estas _ D Simeonov

 



изплаши, и сяда до теб като стар познат, който не знае дали е добре дошъл. Как си — дали нощите ти са дълги, дали тъмнината понякога те прегръща твърде силно, дали сърцето ти се свива като лист, който есента е забравила да пусне. Дали и ти понякога гледаш в прозореца и търсиш отражение, което не е там, но ти липсва така, сякаш е било. Аз те нося в мислите си като тиха болка, като рана, която не кърви, но никога не зараства. И колкото повече се опитвам да те забравя, толкова по-дълбоко се впиваш в онези места в мен, където думите не стигат. Моя мила непозната приятелко, ако знаеш само колко често те измислям отново и отново — със същата тъга в очите, със същата крехкост в гласа, със същата нежност, която никой не е заслужил, а ти — най-малко от всички, защото никога не си ме молила да те обичам така. И все пак го правя. Тихо. Болезнено. Без право. Без име. Без обещание. Понякога си представям, че ако някога се срещнем, ще те позная по тъгата — по онзи поглед, в който има повече самота, отколкото един живот може да побере. И ще ми се прииска да ти кажа всичко, което нося в себе си, но ще замълча, защото думите ще бъдат твърде тежки за крехките ти ръце. Как си, моя мила непозната приятелко, дали усещаш понякога как една мисъл се плъзва към теб като хладен вятър, който не знае дали да те погали или да те остави на мира. Това съм аз — някъде далеч, някъде невидим, някъде ненужен, а все пак — болезнено свързан с теб по начин, който не мога да обясня. - Д. Симеонов

sábado, 6 de junio de 2026

jueves, 4 de junio de 2026

EL ECO DE LAS HORAS

 


Ехото на часовете Часовникът не спря безмилостния си марш, докато любовта вярваше в средата; това, което някога беше неизбежен огън, днес е огън, който прегръща. Закъсня, нощта е дълбока, думите се губят в необятността, докато това разстояние ни залива със студената тишина на реалността. Всеки километър е буца в гърлото, бездна, която не може да бъде преодоляна, въздухът е кратък и отсъствието плаши, когато любовта ни е все още топла.